Монахинята Адриана - майор Наталия Малишева
Когато нейният годеник Майкъл е бил убит, отиде на фронта.
По това време е студент на 3 курса.
Тя премина през цялата Велика отечествена война като разузнавач, служил в щаба на К. Рокосовски, стигнал до Берлин. След войната завършва Московския авиационен институт, работи в проектното бюро на С.П. Кралицата. След това тя става монахиня в Pyhtitsky манастир в Москва.
Умира на 4 февруари 2012 г. на 90-годишна възраст.
Удивителната история на майката за Великата отечествена война.
Първо чудо
Беше по време на битката за Москва..
Струва ми се, че все още чувствам вълнението, което всички ние изпитвахме в първите минути на тревожно изчакване, когато нашите другари заминаха за разузнаване. Изведнъж чух стрелба. После отново стана тихо. Внезапно, през виелица, видяхме един поклащащ се другар - Саша, един от онези, които бяха отишли в разузнаването, да върви към нас. Изглеждаше ужасно: без шапка, с изкривено от болка лице. Каза, че те попаднали на германците, а Юра, вторият офицер от разузнаването, бил тежко ранен в крака. Саша имаше рана по-лека, все още не можеше да понесе другаря. След като го завлече на защитено място, той едва ни запъна за съобщение. Ние сме вцепенени: как да спасим Юра? В края на краищата, беше необходимо да се стигне до него в снега без прикриване.
И веднага в главата ми се появиха думите на командира: "Не оставяй другаря ..."
Тя сграбчи чантата, в която имаше авариен комплект. Забих граната в пазвата си (за да избегна плен), протегнах колана си и се втурнах по пътеката, оставена от Саша. Те нямаха време да ме спрат, въпреки че се опитаха.
- Той чака помощ, не можете да го оставите там! - хвърли в движение, сякаш се подчинява на силен вътрешен ред, въпреки че страхът стисна сърцето.
Когато намерих Юра, той отвори очи и прошепна: - О, хайде! И си помислих, че ме хвърли!.
И така, той ме погледна, имаше такива очи, че аз разбрах - ако се случи отново - ще вървя отново и отново, само за да видя отново тази благодарност и щастие в очите ми отново..
Трябваше да пълзим през мястото, през което стреляха германците. Едно го пропълзях бързо, но как да бъдем заедно? Раненият човек е счупен, другият крак и ръцете са непокътнати. Измъкнах му крака с колана, свързах коланите си, помолих да ми помогне с ръцете си. Пропълзяхме назад..
И изведнъж дебел сняг изведнъж падна, сякаш е поръчан, сякаш в театър! Снежинките останаха заедно, паднаха "краката", и под тази снежна покривка ние пропълзяхме най-опасното място..
По средата, нашите момчета се втурнаха да ни посрещнат, хванаха Юра в ръцете си, а аз също трябваше да ме влачат - останах със силите..
Прекрасно спасение
В Курската дупка трябваше да слушам телефонните разговори на германците. За фронтовата линия бях ескортиран от придружител. Той имаше жична връзка. След като се свързах, аз изслушах и запомних всичко, което германското командване прехвърли на войските си. После се върна при нея и докладва за това, което е чула в централата..
Два пъти тези операции бяха успешни. Но до края на живота си няма да забравя какво се случи на третия ми рейд. Когато вече бях изключен и излязъл от приюта, така че, чакайки тъмнината, да се върна към моята, почувствах с гръб, че не съм сам. Тя бързо се обърна, грабвайки пистолет - според инструкциите, е необходимо да се самоубие, за да не бъде затворник - но веднага получи удар по ръката. Пистолетът ми моментално се обърна към германеца, който стоеше пред мен. Бях вкаменен от ужас: сега те ще ме заведат в германския щаб.
Господи, не това!
Дори не видях какъв германец е бил - не съм виждал ранг или възраст от страх. Сърцето изскочи от гърдите ми, почти не дишах. И изведнъж, хвана ме за раменете, германецът ме дръпна да му обърна гръб. - Е, сега той ще стреля - помислих си, дори с облекчение. И тогава тя получи силен тласък в гърба. Далеч пред мен падна пистолета.
- Не се бия с момичета! И вземи пистолета, иначе ще бъдеш застрелян от собствения си ...
Бях зашеметен, обърнах се и видях дълга фигура, която се простира дълбоко в гората ...
